вторник, 29 ноември 2011 г.

Ариа


Исках да се самоубия, за да заспя. Аритмията на клуба изстреля тромба в мислите ми. Несвързани схеми и осембитови цветове тресяха възприятието. Главата ми пулсираше в ритъм от четириватовата музика, украсена с еднообразни баслинии и перкусии. До мен се друсаше парфюмирана кифла, перфорирана от щипката за банкноти на редица нощни чичковци. Запознах се с нея преди влизане, а може би след това. Потях се обилно. Някой заля лицето ми с бира насред дансинга. Пищна мадама с къса червена пола ме задмина с поднос джибри. Три дни без сън. Не бях спирал от месеци. Всяка вечер в различен свят, а ми липсва едно и също.
Асоциално се шмугнах в тълпата и се насочих към задния вход. Усетих дръпване, обърнах се и срещнах неразбиращия поглед на червосаната кукумявка. Изтръсках се и просто излязох. Буталата на колите дращеха в тъпанчетата ми като длето на ренесансов гений в главата на Давид. И нещо проговори:
- Абе, имаш ли една цигара?
- Барай меча, пич! – отговорих вяло аз.
Беше тъмно, нямаше как да видя лицето. Постна пауза. Секунди празнота. Случайно светлините на масивен ТИР разкриха външността на отрепката, която ме заговори. Растафар, с издължена, женствена мутра, леко дръпнати очи…и, о, гладки бузи. Носеше странни дрънкулки по себе си, напомнящи амулети. Приличаше на индианец.
- Аре бе, дай цигара! Ня’а магазин тука! – изплю нагло.
- ОК, ама даваш някое амулетче? – хванах го на къс пас.
Традиране. Разминаване. Залитам към града. Далеч не всеки пушач се друса, но всеки наркоман пуши. Май видях сянката на непознатия да крачи някъде сред волните кочани край пътя. Петите се набиват като доматени колци, ту вляво, ту вдясно. Още чувствам стегнатите колани на столчето за електродна хомеопатия по китките и глезените си. Свободата ми изчезна с Ариа. Грешните ноти блиндираха сетивните ядра. Краят на пътя е низходящата перспектива. Пъпът на огромния градски търбух ме удари в лигавицата на носа с гъстия си смог. Приближавах Къщата.
Прекрачих омазания с помия праг на изоставеното помещение. По грапавите стени безмълвно играеха нелогично свързани образи на човекоподобни изверги. Фрески на отминалата шизофрения на неколцина местни наркоманчета. Имаше изхвърлени трупчета на дръгливи котета със стряскаща липса на късмет. Използваните превръзки ми напомняха мартеници. Обичах да се въргалям в тая свинщина, когато не бях способен да мисля. Стари изтърбушени матраци, съдрани жълти чаршафи, игли, разтопени пластмасови бутилки на западни пивоварни концерни.
Проснах се на пода като елементарна частица в разширяващия се Космос. Пропадналият покрив ми даваше дебуше към морето на звездите. Огледах се, стените мърдаха в синхрон като отвратително съблазнителен пъзел. Нов контакт по веригата. Пръстите треперят дразнещо безконтролно. Така се лекува късният невросифилис. Гологлави полароидни образи натъпкани в бели блейзъри. Такива моменти отключват непреодолимите ми желания. Искам да размажа физиономиите им с изпражненията на остатъчното си съзнание.
- Стига ми се хили, леке! – изстрелях в реалността като музикална кутия с чисто новички батерии. А растафарът, същият долен индианец, се беше надвесил над мен и ме гледаше с усмивка на рецидивирал изнасилвач. С лявата ръка галех амулета, а с дясната стисках пакета, дингър, дингър кожени топчета.
- Няма да ти го дам, бе, разкарай се! – а той се изсмя педофилски тихо.
Носеше бяла лекарска престилка, кимаше с глава и плъзгаше с език по дължината на устните вече олигавената ми цигара. Розов Мерилин. Малкият принц. Магьосникът от Оз. Пипи Дългото чорапче. Винету, и ти да го духаш! Що за мисли? Изпуфтях. Опитах да се дигна, но простатата ме сряза и полегнах гръмко на матрака. Две мъжки фигури се любеха сред пружините на разпрания инструмент за сън. Ирландско влакче?! Добре. Докинг?! Отвратих се, обърнах на другата страна, но се свлякох на пода. Отдалече чух металически глас:
- Другарю, увеличете напрежението.
Светлина. Няколко бързи и остри вдишвания, почивка преди следващото натискане на бутона, дразнеща суха кашлица. Тоя поне да си беше сложил копитото пред зурлата… Видях те с прекрасната халка от първата ни годишнина. Малка розова пеперудка. Бедрата ти, гладко обръснати, така красиви, чакащи тъй мечтаната разлъка. Топлина в роклята ти. Ръка в гащите ми. Забравих лицето, но запомних името. Или беше обратното? Сияещо. Светло. Ангелско. Изпръхвам. Волтажът ме отхлаби, почти се изпуснах. Витая между двата свята. Кой тъпак е проектирал тази стая, защо е триъгълна?
- Ариа… - промълвих аз - Ариа! Мощни басове. Нов залп. Ръката, която сред редките позиви и стотици тела разкопчаваше дънките ми. Онзи спарен бордей. Крадеш само по тъмно. Мисля бързо, говоря провлачено, слушаш бавно. Заедно с теб ли намачкахме последната бучица удоволствие? Палави дантелени гащички литнаха и се закачиха на триножника. Тоалетната чиния се огъваше под токчетата. Талашитените прегради поемаха лактите ми. Без ножица няма да се измъкнем от тази кабинка. Бяхме се оплели в долни страсти. Като деца в разтопена гума. Ученическите бележки останаха в кошчето на гимназията. Имаме само спомен за доброто. Случващото се тук сме ние сега, в бъдеще сме само прах. Канавката ще запомни миризмите ни. Не участвам в петобоя, но обичам кърлинг… Беше прекрасно или те сънувах? Къде е мокрият ти език? Не, не е сън. Отварям очи. Сред гаден дим и тежък задух, усетих как смуча амулета, а дървото попива лигите. О, пресветли Буда, индианецът беше доволно настанен между краката ми, беше ме налапал. И в най-уродливите си мисли, не съм пробивал толкова дълбоко. Чувствах се погребан под гробище. Опитах да избутам растафарската му тиква и повърнах до матрака.
- Нали каза да барам меча, бе? - плъзна се тънко фразата из посинелите му устни.
Дивите му очички плъзнаха по мен с тръпка. Всеки атом от тялото ми искаше да се махне от тук. И къде да отиде? Сладък момент, на части си и се чувстваш по цял от всякога. Вплитат се реалности и реалност. Разменят се чувства с мисли, ти си и не си, случи ли се или не, двупосочен обмен на аз и аз. Грозна ярост. Сгъване, разгъване, контакт с лицето му. Грайферът потъна меко. Глухо изпука скула. Тялото му залитна, а тилът му плътно цунка тухла четворка. Повече не гъкна. Станах, вдигнах си мръсните боксерки и офейках. Този път май прекалих. Но трябваше да избягам, иначе пак щяха да ми забият електроди в мозъка и да ме натъпчат с хапчета. Така поддържаха статуквото тип послушен зеленчук. За тях името ми нямаше значение, бях Номер 17. Имах само чифт бели хотелски чехли и кирлива хавлия. Вече няма да се виждам с Ариа. Не ми липсва. В клиниката не е по-лошо от вкъщи. Пастрокът ми, това пихтиесто псе, успя да изкорми всяка момчешка чистота от мен. Заради него се гърча тук като застъпан с лопата червей, бактерията му пирува с последните нервни връзки в мозъка ми. За негово щастие той пукна удобно ден преди присъдата.
    Чудиш се защо си нещастен? Та съдбата прави същото с нас. Висшата сила ни изненадва, така както ние изненадваме героите си. В едната игра си кукла, в другата си кукловод. По веригата злото не се губи. Доминото не пада самò, буташ го ти. Когато си всичко, си нищо. И когато си нищо - си всичко. Рамките на светогледа ограничават погледа над простичките неща. Да създаваш означава да си безпощаден. В творческата личност няма място за компромис, както в изкопа няма място за мнозина. Последна волтова дъга. Когато умираш не виждаш миналото, а бъдещето.

вторник, 25 октомври 2011 г.

Pulsar


Ако героите се натискат сред нощната пустиня, вероятно две стъклени топчета свързани с бронзова нишка ще се заклещят в малката тясна пещера на непривичността. Със сигурност лигавенето на егото не би довело до телесно удоволствие. Ако можеш да четеш, то не значи, че ще разбереш. Непоправима е грешката на припотената съдба. Ако се нанизваш на отливка от сребърни безкрайни крака, то определено си останал с две запълнени дупки. Гълтайки уранови пръчки, надали ще повръщаш лъчев обяд. В тази пустиня трябва да си затвориш устата, защото е жалко да търсиш влажни бедра насред размазани спирали. Кръвта се струпа под центъра на тежестта. Целувам една, чукам друга, обичам трета, ближа четвърта, но се галя сам.     
Красавицата гледаше отегчено, но вътрешно търкаше настроението на самотната чернокоса мисъл в русите мъхчета на скритата възбуда. Кражбата на емоции не се наказва, но се изхвърля изцяло. И няма как да има край, докато не пропълзиш под земята, вкусвайки подмокрен мускус. Красавицата мислеше, че е редно да ме удари, оставяйки отпечатъци от пръстени върху бялото ми лице. Неудачниците отглеждат провали, а красотата им очарова само осъзнатите боклуци.
Помните ли пещерата в началото? Ако е така, значи твърде дълго се напъвате в нужника на краткотрайната си памет с кутия Марлборо. ”Когато се колебаеш, довери се на носа си” … истинската праскова има силен аромат. Отхапваш настървено и в жадните рецептори на кухината ти грейва дъгата на крайпътно умиление. Нищо не излиза!
Ако се окаже, че минаваш под дъгата, мисля си, не е задължително да си вътрешно скопен. Мъже сме на хартия, но от другата страна на листа се оказваме изплетени от памучни конци. Издутината на панталона компенсира огромната дупка зад челото ти. Красавицата се беше научила да не прикрива влагата долу, а езикът ми все така умело я попиваше. Тя очаква, но аз не чакам. Не търся това, което не познавам, губя смисъла от връзките далеч преди еманципацията им. Дори да измъкна пръстите си от дантелените ú устни, тя няма да ме накара да бъда по-малко твърд. Губиш, когато пресичаш покварените улици на емоцията. След годините с виагра, сините хапчета само ще мъчат сърцето.
При достатъчно налягане и температура обръщаш графита в диамант и диаманта обратно в графит. Дори и двамата да сме обратни, пак ще се търкаме срамно. Калцият, който постъпва в храносмилателната система на жената от свежото синьо сирене, по един или друг начин, стига до млечните жлези, всмуква се от пресния живот и захранва фронталния лоб на новородената белтъчна сплав.
Вдъхновението ми от Красавицата пълзеше по ръбовете на чутовното деколте на пейзажа. Някои задници са създадени само за да ги чукаме. Летя с абажурени крила, тялото ми е като луминесцентна крушка и някак мощно се изрязвам. А това, мисля си, е независимо от желанието ú да докосне грубо ключа до вратата на развратната потайност. Топло ми е. Вероятно всички ще горим в ада, но някои вече са го разгледали приживе.
Вече го лапаш, така че действай. Стъклото се прави от пясък и връщане няма. Комбинацията от частици, която си ти, не може да се възстанови, след като температурата падне под нормалната. А дървото пука, когато е под напрежение, следствието гони причината и в дъното на уличката я насилва. И дращещата истина е, че ще си една от многото красавици, които ще пропуснат погребението на изхабеното ми тяло. Днес единствената граница ще бъде срамът помежду ни. Всичко продължава, докато не свърши. Най-голямото ми щастие дойде заедно с твоята омраза. Въпреки това, искам да запълня отново натуралната липса между краката ти с моя природен излишък. Езикът дава много важна информация на мозъка. Ближеш всичко що опознаваш. Гениталната перверзия е клише.
Идейното блудство надгражда жалкото ни съществуване по своеобразен начин. Щом си проплакал за пръв път, бъди сигурен, че ще вдишаш за последен. Времевият отрязък между двете е запълнен с конвулсии – свои или чужди, по повод аз, по повод близък. Има ли разлика между еротика и порно? Хубавите дрехи са боите. А момичето е релефното платно. Добре съчетаните цветове не оправдават компромиса с носителя им. Когато си щастлив реалността заглъхва и върви само твоят плейлист – другото е просто вакуумна каша в услуга на чистите ти емоции. В нещастната черепна кутия узрява купчина плазма и с поглед пръсваш материята. В околностите на бездушието народите се кланят дори на една истинска сълза. Писна ми да съм леш, но обичам да гния. В залеза на горящото бунище се ражда красотата. Стоп кадър. Свърших. Задръж рестото. 

петък, 27 май 2011 г.

Тромбон


Дългият, прясно епилиран крак на Силнопушева прекрачи тънкия сив праг на детската градина. Миризмата от боровата горичка, примесена с поносимо гаден полъх от нечистотии, се усещаше в тихия коридор на сградата. През отворените прозорци се виждаха стъблата на боровите дръвчета и грубите соцпанелки в далечината на автентичния краен градски квартал на Пловдив. Силнопушева, която не пушеше, но пиеше по две кафета преди работа, влезе в стаичката си и започна да се преоблича. Бялата престилка беше прилежно, полуеротично сложена и вече очакваше да бъде нацапана от мръсните ръчички на децата, които всеки момент щяха да нахлуят с родителите си, родителите на родителите им, а може би и с техните родители. Силнопушева посрещаше малчуганите, а те не пропускаха да излеят върху любимата си леличка цялата събрана за половин ден и една нощ простотия.
- Лельо Катя, лельо Катя, àко, àко, топуз!
„Млъкни тъпо същество” - мислеше си Силнопушева.
- Митко, научил си нови думички? – изрече равно брадатата дама.
Катя имаше тялото на богиня и лицето на току-що прострелян глиган. Дори в спаружената маруля имаше повече симетрия от нейната физиономия. Зад момченцето се влачеше бавно избръснатото от глава до пети, нахлузено в бяла пожълтяла риза, бащинско тяло:
- Госпожа, как си? - Силнопушева не отговори.
Милка влезе тихо, гледаше надолу, майка ù я буташе нервно навътре към дебрите на детската градина и ругаеше. След тях в помещението се яви Здравко с огромна лилава раница със Спайдърмен на гърба. Той беше дребничко дете и хилавите му родители избиваха комплексите си с големи багажери. 
Третото кафе, вече с водка, набиваше карфиците си в мозъка на леля Катя, чак цветното мъхче под носа ù потрепна. Останалите недоразумения от групата влизаха едно след друго и занимаваха учителката си с всевъзможни безсмислици, на всяко от които тя отговаряше с протяжно пуфтене или въртеше очи към тавана. „Долни хлебарки” – мислеше си Силнопушева и скришом си доливаше алкохол от бутилка за минерална вода „Банкя” в порцелановата чашка за кафе.
- Добре, деца, съберете се в редица, тръгваме към парка. Днес е ден за събиране на листа и съчки – каза тя. Митко изквича доволно, а Катя го погледна с бръснещ поглед на сериен убиец от евтин японски хорър филм – Мики, ако  пак ми донесеш торбичка, пълна с кучешко  àко, ще седиш прав в ъгъла, докато вашите благоволят да те вземат, ясно ли е?
Митко тропна раздразнено с крак и децата тръгнаха на излет. По-късно, когато групата се прибра, пловдивското майско слънце вече нагряваше до червено асфалта.
- Бързо в банята и после ще обядвате – извика Силнопушева и с досада седна зад бюрото си. В същото време в стаята наперено влезе директорът Ставромир Махагонов. Той беше възрастен, изсушен от времето, старец, който обаче пращеше от енергия.  
- Силнопушева – закачливо каза Махагонов – как сме?
- Бах тия дребни, нещастни, неабортирани алкохолни грешки. Че и на излет в Градската?! Ти как мислиш, че съм?
- Нека заспят, розичке, ще ти оправя настроението – отвърна Махагонов и ù кимна съзаклятнически.
Силнопушева и Махагонов от няколко месеца насам споделяха обедната почивка върху и под неговото бюро. Махагонов слабо се интересуваше от лицевите дефекти на учителката, най-вече, защото трудно фокусираше без очила. Истината е, че той трепнеше за стегнатите ù бедра, за меките ù гърди и за сочните ù женски части, а виаграта вършеше останалото. Силнопушева пък смесваше полезното и приятното, с най-голямо удоволствие изневеряваше на сприхавия, плешив лилипут, вписан в общината като нейн съпруг. Затова, когато малките легнаха по леглата си, тя с бодра крачка отиде в кабинета на директора.
Прахосмукачкоподобната ù муцуна бързо се намести между краката на стария Махагонов, а той долепи доволно висналия си, възмазничък задник на бюрото. Косматото му достойнство имаше зловоние, сравнимо само с това на мухлясалото мазе долу. Децата спяха дълбоко, времето беше ограничено, а между топираната коса на Силнопушева и репродуктивния орган на директора назряваше неприятната мисъл, че нещата ще се проточат. Действието имаше бърз край. Само след половин час Силнопушева избърса лицето си със салфетка, пооправи прическата си и с игриви, ситни крачки се отправи надолу към стаята. В коридора отекваше самотното почукване на токчета. Припотената лелка влезе в стаята и ужас се отпечата върху пародийно-грозното ù лице.
 ...на бюрцето, елегантно като симфония на Бах, се разпростираше скромно количество канцеларско лепило, което Здравко бе използвал, за да се подмие. Две деца в ъгъла повръщаха самотно до смачканата празна бутилка от „Банкя”, доскоро пълна с водка „Бяла мечка”. Милка беше вързана в ъгъла и на челото ù лъщеше нескопосано издраскан с черна боя пентаграм. Неправилните форми на изпражненията в ъгъла биха впечатлили и най-коравото ветеранско сърце. Паркетът в средата на стаята беше разкъртен със замах на сляп гений. Внушителните, назъбени челюсти на изпочупените прозорци зееха заплашително. Чочо пикаеше в паника върху раната на дясната си ръка. Страховит звук на дрелка се разливаше по панелите на детската градина. Рев и смях рикошираха между стените на стаичката. Запален мазен парцал блещукаше в ръцете на Тошко, прометеевият дар скромно опушваше лицето му. Прясно нарисуваните мустаци на биотехника на българския анализъм – Жан Василев Виденов капеха небрежно по рамката на портрета. Леката му черно-бяла усмивка даваше благословия на царящия хаос. Въображението, независимо колко развито и непривично насочено, личност, колкото и регресирала и унижавана да е, не можеше да извая този извратен карнавал на крехкия детски цинизъм и чистота...
Силнопушева гледаше втрещена и единственото, което искаше да прави, бе да крещи. И тя изпищя. Пищеше толкова силно, че малкото останало от прозорците се тресеше от гланцовия ù сопран. Байпасът на излегналия се сладко в креслото в кабинета си Махагонов прескочи няколко удара. Децата замръзнаха по местата си. Шоуто беше свършило. Единственото, което се чуваше, бе хлипането на Милка. Катя грабна горящия парцал, смачка го с крак и удари на Тошко такъв шамар, че мозъкът му и до ден днешен трепери от удара.
- Какво става тука?! – извика тя.
Митко насочи пластмасов меч към лицето ù. На главата му имаше вързана червена кърпа.
 - Аз съм капитан Джак Спароу – изръмжа той – и това е бунт!
Силнопушева грабна рязко играчката от ръцете му и с дръжката го цапардоса през зъбите. Малкият залитна, стиснал в шепи разбитата си устна и зарева силно.
           

- Госпожо Силнопушева – стана бащата на Тошко, едър и корав господин, мъж и половина – искам само да Ви питам, преди да Ви завъртя същия шамар, който сте ударила на сина ми, нека да знаем Вие къде бяхте по време на всичкото това?
Силнопушева хлъцна полузадавено и отпи от минералната вода, която стискаше гневно през цялото време. Прииска ù се да лапне отново парчето на Махагонов, за да не ù се налага да отговоря на въпроса. С тих, писклив, полузадавен глас тя отговори несигурно:
- Аз… аз бях навън да си купя, ъ-ъ-ъ, едни цигари. Цигари... – отвърна Силнопушева.
Лъжата разпра въздуха. Всички знаеха, че тя не пуши. О, сладка изненада!
- Аз пък видях госпожата да се качва горе при директора! – изхили се гнусно малкият Митко. Конспиративни черти светнаха на личицето му. Силнопушева почервеня от срам, изтръпна и пропуснатият от епилатора черен, къдрав косъм, стърчащ от една бримка на чорапогащника ù, щръкна като обелиск. Истината лъсна гола.
- Скъпи родители, моля ви – смотолеви Махагонов, но нищо не излезе повече от съсухрените му устни. Бръснатият баща на Митко се усмихна ехидно и извика:
- Аре тая да си събира партакешите и да се изнася! Ше я зáвра у дранголника!
Директорът се заозърта като притисната в ъгъла побесняла котка, кимна безмълвно и едвам изплъзна:
- М-м-м, да-а-а...
Одобрителни възгласи се разляха из стаята. Родителите бавно се изнизаха от кочината с децата си. Силнопушева проби с поглед Махагонов, но бързо омекна. Безпомощна сълза висна на бузата ù. Глътката минерална вода се скри в хранопровода. Пое дълбоко дъх, за да се успокои. Усети вкиснатия си провал. Махагонов се приближи, но вместо да я утеши, заби поредното дилдо в путката на съзнанието ù:
- Нямаме избор, ще ни съдят иначе...
Есенция от чепата палка на надзирател задълба в устната кухина на Силнопушева. Тя прие всичко. Сведе глава. Напусна. За последен път мина по пътеката край боровата горичка. А бе дошла усмихната преди десетина години. Скъпо платена е безотговорността. С детска усмивка в тембъра светът ти казва НE.

вторник, 22 март 2011 г.

Отскок


       Валеше силен дъжд и чистачките на колата едвам смогваха с потока, който се изсипваше на предното стъкло, докато фаровете смело се бореха с тъмнината. Нещо тракаше с досада в багажника на старото Рено. Купето беше пропито с аромат на мускатова ракия, горчивият вкус на пепелник и звучна сръбска музика. Илиян се беше залепил почти на стъклото, за да вижда по-добре.
- Казвам ти, булка – говореше той с леко завалване на думите – тия две-три ракии въобще не ми пречат!
- Де да бяха само две-три – сърдито отвърна Петя и кръстоса ръце. Седеше на предната седалка и се дразнеше, защото вече трябваше да са на вечеря при родителите ù в Търговище. Илиян обаче беше решил да остане още малко на масата в Шумен, още съвсем малко. На задната седалка шаваше брат ù, пиян до разложение:
- Човеек, надуй т’ва парче – опита се да каже Георги, но единственото, което се отрони от пропитите му със спирт устни беше нечленоразделно боботене. И точно когато всичко изглеждаше нормално – пороен дъжд, разбит асфалт, осеян с дупки, десетина километра над разрешената скорост – синя халогенна светлина погали фино огледалото за задно виждане на реното. Двете коли отбиха вдясно едновременно като солисти в синхрон.
- Мамицата ти – изпсува Илиян и злобно блъсна волана. Полицаят бавно се приближи в зеления си дъждобран и почука на прозореца.
- Добър вечер – каза той с каменното изражение на древноегипетска статуя – Майор Дрислев, документите за проверка.
- Добър ве… - Илиян не успя да довърши. Опитваше се да устиска огромната порция смях, която напираше.
- Добър вечер – повтори натъртено полицаят и светна с фенерчето в очите на Илиян, който скришом си поемаше дълбоки глътки въздух, докато се мъчеше да преглътне смеха – Документите. За про-вер-ка.
Илиян бръкна във вътрешния джоб на якето си, за да извади портфейла. Подаде с трепереща ръка шофьорската си книжка и талона на колата на мустакатия полицай. Дългата ръка на закона с цялата си власт и достойнство взе документите като да бяха скъп подарък. Едрите капки дъжд от ръба на качулката му се стичаха върху тях, а майорът даваше вид, че чете внимателно всяка буква. Напрежението прорязваше атмосферата, а непрестанният дъжд барабанеше по колата сякаш отброяваше последните мигове преди екзекуция. Секундите се проточваха мъчително. Изведнъж съсирената тишината се напука...  
- Абе, Петьо, тоя Дрислев ли каза, че се казва? – Георги гръмко попита сестра си. И само след миг нещо тежко се стовари върху тавана на Лагуната.
- Навън, лигавенца! – изкрещя майорът – Ще видите вие с кого се ебавате!
Георги започна да си мрънка под носа:
- Дрис, дрис, Дрислев, братоо!
Илиян усети бодлички от глава до пети и въздъхна, оригайки се дълбинно. Фуражката и качулката на Дрислев засенчваха лицето му. Младите започнаха да излизат бавно от колата, газейки в калта. Майорът поде тежко:
- Обърни се, ръцете на капака!
- Сори, началник, Гошо е на кирка, хайде без проблеми...
- Кирка, а, кирка? Я, бягай да духаш!
Илиян се запъти към патрулката. За фон Георги пееше уверено:
- Дрислев, Дрислев, нашият герой!
- Дай лична карта, бе пишлеме – засече го майорът и посегна към полицейската си палка.
Петя сръчка брат си в ребрата и започна да рови в чантата си, докато Илиян мислеше как да замаже ракиите с няколко банкноти. Майорът взе с отчетлива злоба личната карта на Георги и потупа Илиян с палката по гърба:
- Айде, по-бързо, че нямам цяла нощ!
- Старши – промърмори Илиян, но получи още едно окуражаващо потупване по гърба:
- Момченце, смърдиш ми тъй яко на алкаж – злобно се усмихна под мустак майорът – че и без да духаш мога да ти драсна акт, от който ще изтрезнееш веднагически!
- Дрислев президент! – изкрещя Георги, докато Петя отчаяно се опитваше да го натика обратно в колата. Полицаят вече предвкусваше плячката и реши да не се занимава повече с глупости. През това време Илиян се гънеше нервно, беше целият прогизнал от потопа, който сякаш се усилваше. Майорът извади от задната седалка на патрулката дрегера и го бутна в устата му.
- Духай!
- Ама, шефе, трябва ли? – опита се да се измъкне Илиян – Няма ли как да…
- Духай, не се обяснявай – натъртено отвърна майорът – А така! Едно и едно! Отиваш при Колев! Не, направо те карам при бандитите на топло!
Докато виковете на майора отекваха в равното поле, лейтенантът, който го придружаваше, запали цигара в патрулката и се чудеше какво се случва. Откакто преди две седмици го бяха пратили да бъде партньор на Дрислев, цялата му представа за полицейската служба се промени. Всяка сутрин се будеше с мисълта за срам и неудобство. „Как може тоя да има такава фамилия?”, чудеше се постоянно и мечтаеше за деня, в който ще получи повишение и ще се отърве от противната компания. Докато надничаше през стичащите се вадички по стъклата внезапно лейтенант Папирòсов реши да се изяви. Сложи качулката на дъждобрана и важно изскочи от раздрънкания бял Опел.
- Колега Дрислев – обичаше да натъртва името на майора – Имате ли нужда от помощ?
- Приготви документите, Папирòсов, ще се пишат актове тая вечер – нагло се изхили старият полицай. Лейтенантът се прибра в колата и започна да търси кочана с актове из жабката. В същото време притесненият глас на диспечерката по радиостанцията изпищя в ухото му:
- Дрислев! Папирòсов! Страшна катастрофа на ул. „Трети март”! Бягайте веднага!
Лейтенантът затръшна жабката и метна току-що запалената цигара навън. Провря глава през прозореца и извика:
- Майоре, качвайте се в колата, викат ни в града! – извика силно той. Колегата му объркано погледна него и после Илиян – Веднага!
- Аре чèзни! Само хвърли една-две хартийки за отскок. – нареди майор Дрислев и открехна с палката якето на прогизналия шофьор.  
След секунди чифт двадесетачки се скриха на тъмно в джоба на майора. Той доволно завлече едрото си тяло до Опела и го намести бавно в седалката, положи двете си длани на тила и се опъна сякаш бе на плажен шезлонг. Фаровете светнаха и колите се разлетяха като комари в дъжда. Илиян усили отново сръбското и нервно настъпи педала до ламарината.
- Шибаната кука, как ме забави! – мрънкаше си под носа той. Георги пееше несвързано през сълзи от смях. Петя запали цигара и цъкаше нервно нещо из телефона си.
Реното летеше стремглаво по мокрия разбит път. Дъждът се усилваше и вече се спускаше като мъглив воал над предното стъкло. Илиян присвиваше очи и се мъчеше да следи пътя. Не можеше да разбере дали на него му се върти главата или наистина времето е толкова мътно. Остър завой, спирачка до дъно, чашка центробежна сила и малко писъци за вкус. Когато погледнеш смъртта в очите, нищо не може да я спре и тя да те погледне обратно. 

неделя, 16 януари 2011 г.

Балони и захарен памук


        Толкова е студено. Завивам се с одеялото и пак е студено. Прегръщам парното и пак е студено. Обличам се, не мога повече. Ставам, слагам качулката, искам да изляза. Светът се върти около мен, а прозорците са навсякъде, стоят като прозрачен захарен памук. Навън вали призрачнобял сняг и свисти северният вятър. О, той носи снежинки, хиляди снежинки, които се забиват с острите си връхчета по лицето ми и ме вледеняват. Опитвам се да блъсна главата си в някоя стена, но навсякъде има само прозорци, стотици прозорци и няма нито една врата. Протягам ръка и отварям един от тях. Нека скоча през шибания прозорец. Нека да видя улицата, която се крие оттатък.
         Лампи, наредени една след друг, лампи от двете ми страни, които сипят като воал пред очите ми карминена светлина. И как може всичко да е без посока? И как може всичко да е само направо и никъде другаде? Не можеш да отидеш нито наляво, нито надясно и не можеш да се отклониш. Искаш да тичаш, за да се скриеш от това ледено жълто сияние на гнусните лампи. Много неудобен прозорец избрах. Може би трябваше да скоча през някои от другите.
         Тук живее един клоун. Той работеше в цирка, който имаше представление извън града тази вечер. Карнавалът както винаги пращеше от живот - хора, балони, захарен памук, деца и родители, пъстри светове, а навън беше студено и валеше сняг. Клоунът разказваше забавни истории, на които всички се смеехме. Той имаше една от онези големи и червени усмивки с розови трапчинки и шарени очи, пълни с надежди. Това беше най-щастливият човек на света. Правеше фокуси, разказваше смешки, катереше се по въжетата и падаше от високото в басейни с вода, жонглираше с обувките си… Хората се смееха от сърце и не чувстваха нищо друго освен щастието от мига! И завесата се спусна.
         Клоунът нямаше шатра. Той се прибра в града на оранжеви лампи. От входната врата долу потърси своята стая. Нищо не светеше. Качи се горе, влезе, изми лицето си от грима, захвърли дрехите си в гардероба. Шарените стени в неговата стая сякаш бяха бели и той седна в ъгъла, сви се между краката си и заплака. Защо плачеш, попита гласът около него, гласът на едната от хилядите снежинки, която беше преборила скитащото безкрайно лутане из въздуха  и бе нахлула ефирно през прозореца като нежна лунна светлина. И той й отговори:
- Защото искам да ми е мъчно, а съм обречен на щастие. Искам да скоча през този прозорец, искам да умра, искам да забравя. Това е моята болка.
         Седя долу, скрит зад едно дърво в сенките и наблюдавам неговата стая. Гледам как клоунът се качва на парапета на прозореца и застава на ръба. Носеше големите си жълти клоунски обувки, беше сложил червения си нос и беше си напудрил лицето. Гол е. Стои прав, стиска с една ръка прозореца и трепери от студа. Стана ми още по-студено като го гледах. Исках да се стопля. Клоунът стои с безизразна усмивка на перваза, а аз го наблюдавам спокойно от долу. И стояхме така доста време.
         "Този клоун има нужда от чай”, помислих си аз. Да, има нужда от един горещ чай и нищо повече.
         Обръщам се и продължавам да вървя по тези осветени улици, свивам по нова пряка. Не знам какво се крие зад нея. Искам да науча нещо ново, искам да избягам от този безумен свят на усмивки. Тръгвам по тази павирана от радост улица и не знам къде ще ме отведе, но не искам и да знам. Спомням си, че моята цел е да нямам цел. Пътешествието ми е по-важно от крайната дестинация.  Каквото и да правя в края на улицата отново ме чака опашката на хората пред касата на цирка.
         Тези хора… Искат само едно. Искат да се смеят, искат да разтоварят от негативното, което е натрупано през деня. Облаци се бяха скупчили над и без това сивия град. Мисля си за моя клоун на прозореца. Той е този, който ще отнеме товара от гърбовете им и който ще ги дари с усмивка. Защо го няма, вече е време да излиза на сцената? В този свят като че ли хората не спят, съществува само нощ, осветена от хиляди изкуствени слънца, осеяна с комичните песни на насилствена радост и карнавални картини. Чувам познат смях. Това е моят клоун! Отивам при него толкова близо, че усещам топлия аромат на лайка в дъха му, но той се прави, че не ме вижда. Една снежинка пада на носа му и го пита:
- Защо се смееш?
- Смея се, защото иначе трябва да полудея! – отвръща й той – А лудостта казват е грозна, лудостта била като онази хищна хиена, която ти се смее мрачно в лицето, докато лежиш смъртно ранен в стомаха от заблуден приятелски куршум в пустинята. Казват, че хиената наближава с безмилостна усмивка крехкото ти тяло и се смее. Смее се на заблудения ти опит да оцелееш.
- Това не звучи добре – казва снежинката и се стапя.
         Вървя до клоуна по пътя му през гримьорната и го придружавам до завесите. Той излиза на сцената, а светлината на прожекторите като безмилостен бог на съвършенството се кани да го накаже.
         Интересен беше този мой клоун, но е време да напускам карнавалния свят. Обръщам се и тръгвам да търся моята улица, онази безкрайно дългата без разклонения. Има я във всеки град, просто трябва да я потърсиш внимателно, преди да я откриеш. А когато я намериш тя се точи ли точи, огромни сгради се извисяват от двете й страни, а пред тях мирно са се наредили през определено разстояние улични лампи. Лесно се познава, но трудно е човек да върви само по нея, защото когато си спомниш, че улиците имат пресечки и тя изчезва. Вместо по нея, осъзнаваш, че вървиш по грамаден блестящ булевард с хиляди кръстовища. И трябва да започнеш отначало. Много трябва да си концентриран, иначе можеш да се загубиш. Аз хич не обичам да се губя из градове, които не познавам. Стигам до моя прозорец, който ме чака на края на безкрая. И се покатервам обратно в него, обратно в моята стая от прозорци.
* * *
         Днес не открих това, което търся. И все пак сега е по-топло тук. А утре отново ще опитам през друг прозорец. Не мога да се предам, ако го сторя всичко отива по дяволите. Ще потърся някой прекрасен шезлонг на брега. Той ще е бял, потънал в пясъка, а аз ще легна в  него за минута-две. Ще погледна морето. То ще е синьо, безкрайно и красиво. Морето е като мен – изпълнено е с вълни, които постоянно ме предизвикват. Това е. Трябва да се боря срещу вълните, да поема предизвикателствата, защото просто няма избор. Нямам правото да се предам, ще разочаровам твърде много живота във Вселените. Отпускам се назад и усещам как пропадам, а тих глас на клоун ми прошепва: „Може би трябваше да си вземеш една бездънна чаша горещ чай за изпът.”