вторник, 29 ноември 2011 г.

Ариа


Исках да се самоубия, за да заспя. Аритмията на клуба изстреля тромба в мислите ми. Несвързани схеми и осембитови цветове тресяха възприятието. Главата ми пулсираше в ритъм от четириватовата музика, украсена с еднообразни баслинии и перкусии. До мен се друсаше парфюмирана кифла, перфорирана от щипката за банкноти на редица нощни чичковци. Запознах се с нея преди влизане, а може би след това. Потях се обилно. Някой заля лицето ми с бира насред дансинга. Пищна мадама с къса червена пола ме задмина с поднос джибри. Три дни без сън. Не бях спирал от месеци. Всяка вечер в различен свят, а ми липсва едно и също.
Асоциално се шмугнах в тълпата и се насочих към задния вход. Усетих дръпване, обърнах се и срещнах неразбиращия поглед на червосаната кукумявка. Изтръсках се и просто излязох. Буталата на колите дращеха в тъпанчетата ми като длето на ренесансов гений в главата на Давид. И нещо проговори:
- Абе, имаш ли една цигара?
- Барай меча, пич! – отговорих вяло аз.
Беше тъмно, нямаше как да видя лицето. Постна пауза. Секунди празнота. Случайно светлините на масивен ТИР разкриха външността на отрепката, която ме заговори. Растафар, с издължена, женствена мутра, леко дръпнати очи…и, о, гладки бузи. Носеше странни дрънкулки по себе си, напомнящи амулети. Приличаше на индианец.
- Аре бе, дай цигара! Ня’а магазин тука! – изплю нагло.
- ОК, ама даваш някое амулетче? – хванах го на къс пас.
Традиране. Разминаване. Залитам към града. Далеч не всеки пушач се друса, но всеки наркоман пуши. Май видях сянката на непознатия да крачи някъде сред волните кочани край пътя. Петите се набиват като доматени колци, ту вляво, ту вдясно. Още чувствам стегнатите колани на столчето за електродна хомеопатия по китките и глезените си. Свободата ми изчезна с Ариа. Грешните ноти блиндираха сетивните ядра. Краят на пътя е низходящата перспектива. Пъпът на огромния градски търбух ме удари в лигавицата на носа с гъстия си смог. Приближавах Къщата.
Прекрачих омазания с помия праг на изоставеното помещение. По грапавите стени безмълвно играеха нелогично свързани образи на човекоподобни изверги. Фрески на отминалата шизофрения на неколцина местни наркоманчета. Имаше изхвърлени трупчета на дръгливи котета със стряскаща липса на късмет. Използваните превръзки ми напомняха мартеници. Обичах да се въргалям в тая свинщина, когато не бях способен да мисля. Стари изтърбушени матраци, съдрани жълти чаршафи, игли, разтопени пластмасови бутилки на западни пивоварни концерни.
Проснах се на пода като елементарна частица в разширяващия се Космос. Пропадналият покрив ми даваше дебуше към морето на звездите. Огледах се, стените мърдаха в синхрон като отвратително съблазнителен пъзел. Нов контакт по веригата. Пръстите треперят дразнещо безконтролно. Така се лекува късният невросифилис. Гологлави полароидни образи натъпкани в бели блейзъри. Такива моменти отключват непреодолимите ми желания. Искам да размажа физиономиите им с изпражненията на остатъчното си съзнание.
- Стига ми се хили, леке! – изстрелях в реалността като музикална кутия с чисто новички батерии. А растафарът, същият долен индианец, се беше надвесил над мен и ме гледаше с усмивка на рецидивирал изнасилвач. С лявата ръка галех амулета, а с дясната стисках пакета, дингър, дингър кожени топчета.
- Няма да ти го дам, бе, разкарай се! – а той се изсмя педофилски тихо.
Носеше бяла лекарска престилка, кимаше с глава и плъзгаше с език по дължината на устните вече олигавената ми цигара. Розов Мерилин. Малкият принц. Магьосникът от Оз. Пипи Дългото чорапче. Винету, и ти да го духаш! Що за мисли? Изпуфтях. Опитах да се дигна, но простатата ме сряза и полегнах гръмко на матрака. Две мъжки фигури се любеха сред пружините на разпрания инструмент за сън. Ирландско влакче?! Добре. Докинг?! Отвратих се, обърнах на другата страна, но се свлякох на пода. Отдалече чух металически глас:
- Другарю, увеличете напрежението.
Светлина. Няколко бързи и остри вдишвания, почивка преди следващото натискане на бутона, дразнеща суха кашлица. Тоя поне да си беше сложил копитото пред зурлата… Видях те с прекрасната халка от първата ни годишнина. Малка розова пеперудка. Бедрата ти, гладко обръснати, така красиви, чакащи тъй мечтаната разлъка. Топлина в роклята ти. Ръка в гащите ми. Забравих лицето, но запомних името. Или беше обратното? Сияещо. Светло. Ангелско. Изпръхвам. Волтажът ме отхлаби, почти се изпуснах. Витая между двата свята. Кой тъпак е проектирал тази стая, защо е триъгълна?
- Ариа… - промълвих аз - Ариа! Мощни басове. Нов залп. Ръката, която сред редките позиви и стотици тела разкопчаваше дънките ми. Онзи спарен бордей. Крадеш само по тъмно. Мисля бързо, говоря провлачено, слушаш бавно. Заедно с теб ли намачкахме последната бучица удоволствие? Палави дантелени гащички литнаха и се закачиха на триножника. Тоалетната чиния се огъваше под токчетата. Талашитените прегради поемаха лактите ми. Без ножица няма да се измъкнем от тази кабинка. Бяхме се оплели в долни страсти. Като деца в разтопена гума. Ученическите бележки останаха в кошчето на гимназията. Имаме само спомен за доброто. Случващото се тук сме ние сега, в бъдеще сме само прах. Канавката ще запомни миризмите ни. Не участвам в петобоя, но обичам кърлинг… Беше прекрасно или те сънувах? Къде е мокрият ти език? Не, не е сън. Отварям очи. Сред гаден дим и тежък задух, усетих как смуча амулета, а дървото попива лигите. О, пресветли Буда, индианецът беше доволно настанен между краката ми, беше ме налапал. И в най-уродливите си мисли, не съм пробивал толкова дълбоко. Чувствах се погребан под гробище. Опитах да избутам растафарската му тиква и повърнах до матрака.
- Нали каза да барам меча, бе? - плъзна се тънко фразата из посинелите му устни.
Дивите му очички плъзнаха по мен с тръпка. Всеки атом от тялото ми искаше да се махне от тук. И къде да отиде? Сладък момент, на части си и се чувстваш по цял от всякога. Вплитат се реалности и реалност. Разменят се чувства с мисли, ти си и не си, случи ли се или не, двупосочен обмен на аз и аз. Грозна ярост. Сгъване, разгъване, контакт с лицето му. Грайферът потъна меко. Глухо изпука скула. Тялото му залитна, а тилът му плътно цунка тухла четворка. Повече не гъкна. Станах, вдигнах си мръсните боксерки и офейках. Този път май прекалих. Но трябваше да избягам, иначе пак щяха да ми забият електроди в мозъка и да ме натъпчат с хапчета. Така поддържаха статуквото тип послушен зеленчук. За тях името ми нямаше значение, бях Номер 17. Имах само чифт бели хотелски чехли и кирлива хавлия. Вече няма да се виждам с Ариа. Не ми липсва. В клиниката не е по-лошо от вкъщи. Пастрокът ми, това пихтиесто псе, успя да изкорми всяка момчешка чистота от мен. Заради него се гърча тук като застъпан с лопата червей, бактерията му пирува с последните нервни връзки в мозъка ми. За негово щастие той пукна удобно ден преди присъдата.
    Чудиш се защо си нещастен? Та съдбата прави същото с нас. Висшата сила ни изненадва, така както ние изненадваме героите си. В едната игра си кукла, в другата си кукловод. По веригата злото не се губи. Доминото не пада самò, буташ го ти. Когато си всичко, си нищо. И когато си нищо - си всичко. Рамките на светогледа ограничават погледа над простичките неща. Да създаваш означава да си безпощаден. В творческата личност няма място за компромис, както в изкопа няма място за мнозина. Последна волтова дъга. Когато умираш не виждаш миналото, а бъдещето.