Тромбон

    by Иво Темелков, Драго и жору

Дългият, прясно епилиран крак на Силнопушева прекрачи тънкия сив праг на детската градина. Миризмата от боровата горичка, примесена с поносимо гаден полъх от нечистотии, се усещаше в тихия коридор на сградата. През отворените прозорци се виждаха стъблата на боровите дръвчета и грубите соцпанелки в далечината на автентичния краен градски квартал на Пловдив. Силнопушева, която не пушеше, но пиеше по две кафета преди работа, влезе в стаичката си и започна да се преоблича. Бялата престилка беше прилежно, полуеротично сложена и вече очакваше да бъде нацапана от мръсните ръчички на децата, които всеки момент щяха да нахлуят с родителите си, родителите на родителите им, а може би и с техните родители. Силнопушева посрещаше малчуганите, а те не пропускаха да излеят върху любимата си леличка цялата събрана за половин ден и една нощ простотия.

- Лельо Катя, лельо Катя, àко, àко, топуз!

„Млъкни тъпо същество” - мислеше си Силнопушева.

- Митко, научил си нови думички? – изрече равно брадатата дама.

Катя имаше тялото на богиня и лицето на току-що прострелян глиган. Дори в спаружената маруля имаше повече симетрия от нейната физиономия. Зад момченцето се влачеше бавно избръснатото от глава до пети, нахлузено в бяла пожълтяла риза, бащинско тяло:

- Госпожа, как си? - Силнопушева не отговори.

Милка влезе тихо, гледаше надолу, майка ù я буташе нервно навътре към дебрите на детската градина и ругаеше. След тях в помещението се яви Здравко с огромна лилава раница със Спайдърмен на гърба. Той беше дребничко дете и хилавите му родители избиваха комплексите си с големи багажери. 

Третото кафе, вече с водка, набиваше карфиците си в мозъка на леля Катя, чак цветното мъхче под носа ù потрепна. Останалите недоразумения от групата влизаха едно след друго и занимаваха учителката си с всевъзможни безсмислици, на всяко от които тя отговаряше с протяжно пуфтене или въртеше очи към тавана. „Долни хлебарки” – мислеше си Силнопушева и скришом си доливаше алкохол от бутилка за минерална вода „Банкя” в порцелановата чашка за кафе.

- Добре, деца, съберете се в редица, тръгваме към парка. Днес е ден за събиране на листа и съчки – каза тя. Митко изквича доволно, а Катя го погледна с бръснещ поглед на сериен убиец от евтин японски хорър филм – Мики, ако  пак ми донесеш торбичка, пълна с кучешко  àко, ще седиш прав в ъгъла, докато вашите благоволят да те вземат, ясно ли е?

Митко тропна раздразнено с крак и децата тръгнаха на излет. По-късно, когато групата се прибра, пловдивското майско слънце вече нагряваше до червено асфалта.

- Бързо в банята и после ще обядвате – извика Силнопушева и с досада седна зад бюрото си. В същото време в стаята наперено влезе директорът Ставромир Махагонов. Той беше възрастен, изсушен от времето, старец, който обаче пращеше от енергия.  

- Силнопушева – закачливо каза Махагонов – как сме?

- Бах тия дребни, нещастни, неабортирани алкохолни грешки. Че и на излет в Градската?! Ти как мислиш, че съм?

- Нека заспят, розичке, ще ти оправя настроението – отвърна Махагонов и ù кимна съзаклятнически.

Силнопушева и Махагонов от няколко месеца насам споделяха обедната почивка върху и под неговото бюро. Махагонов слабо се интересуваше от лицевите дефекти на учителката, най-вече, защото трудно фокусираше без очила. Истината е, че той трепнеше за стегнатите ù бедра, за меките ù гърди и за сочните ù женски части, а виаграта вършеше останалото. Силнопушева пък смесваше полезното и приятното, с най-голямо удоволствие изневеряваше на сприхавия, плешив лилипут, вписан в общината като нейн съпруг. Затова, когато малките легнаха по леглата си, тя с бодра крачка отиде в кабинета на директора.

Прахосмукачкоподобната ù муцуна бързо се намести между краката на стария Махагонов, а той долепи доволно висналия си, възмазничък задник на бюрото. Косматото му достойнство имаше зловоние, сравнимо само с това на мухлясалото мазе долу. Децата спяха дълбоко, времето беше ограничено, а между топираната коса на Силнопушева и репродуктивния орган на директора назряваше неприятната мисъл, че нещата ще се проточат. Действието имаше бърз край. Само след половин час Силнопушева избърса лицето си със салфетка, пооправи прическата си и с игриви, ситни крачки се отправи надолу към стаята. В коридора отекваше самотното почукване на токчета. Припотената лелка влезе в стаята и ужас се отпечата върху пародийно-грозното ù лице.

 ...на бюрцето, елегантно като симфония на Бах, се разпростираше скромно количество канцеларско лепило, което Здравко бе използвал, за да се подмие. Две деца в ъгъла повръщаха самотно до смачканата празна бутилка от „Банкя”, доскоро пълна с водка „Бяла мечка”. Милка беше вързана в ъгъла и на челото ù лъщеше нескопосано издраскан с черна боя пентаграм. Неправилните форми на изпражненията в ъгъла биха впечатлили и най-коравото ветеранско сърце. Паркетът в средата на стаята беше разкъртен със замах на сляп гений. Внушителните, назъбени челюсти на изпочупените прозорци зееха заплашително. Чочо пикаеше в паника върху раната на дясната си ръка. Страховит звук на дрелка се разливаше по панелите на детската градина. Рев и смях рикошираха между стените на стаичката. Запален мазен парцал блещукаше в ръцете на Тошко, прометеевият дар скромно опушваше лицето му. Прясно нарисуваните мустаци на биотехника на българския анализъм – Жан Василев Виденов капеха небрежно по рамката на портрета. Леката му черно-бяла усмивка даваше благословия на царящия хаос. Въображението, независимо колко развито и непривично насочено, личност, колкото и регресирала и унижавана да е, не можеше да извая този извратен карнавал на крехкия детски цинизъм и чистота...

Силнопушева гледаше втрещена и единственото, което искаше да прави, бе да крещи. И тя изпищя. Пищеше толкова силно, че малкото останало от прозорците се тресеше от гланцовия ù сопран. Байпасът на излегналия се сладко в креслото в кабинета си Махагонов прескочи няколко удара. Децата замръзнаха по местата си. Шоуто беше свършило. Единственото, което се чуваше, бе хлипането на Милка. Катя грабна горящия парцал, смачка го с крак и удари на Тошко такъв шамар, че мозъкът му и до ден днешен трепери от удара.

- Какво става тука?! – извика тя.

Митко насочи пластмасов меч към лицето ù. На главата му имаше вързана червена кърпа.

 - Аз съм капитан Джак Спароу – изръмжа той – и това е бунт!

Силнопушева грабна рязко играчката от ръцете му и с дръжката го цапардоса през зъбите. Малкият залитна, стиснал в шепи разбитата си устна и зарева силно.

           

●

- Госпожо Силнопушева – стана бащата на Тошко, едър и корав господин, мъж и половина – искам само да Ви питам, преди да Ви завъртя същия шамар, който сте ударила на сина ми, нека да знаем Вие къде бяхте по време на всичкото това?

Силнопушева хлъцна полузадавено и отпи от минералната вода, която стискаше гневно през цялото време. Прииска ù се да лапне отново парчето на Махагонов, за да не ù се налага да отговоря на въпроса. С тих, писклив, полузадавен глас тя отговори несигурно:

- Аз… аз бях навън да си купя, ъ-ъ-ъ, едни цигари. Цигари... – отвърна Силнопушева.

Лъжата разпра въздуха. Всички знаеха, че тя не пуши. О, сладка изненада!

- Аз пък видях госпожата да се качва горе при директора! – изхили се гнусно малкият Митко. Конспиративни черти светнаха на личицето му. Силнопушева почервеня от срам, изтръпна и пропуснатият от епилатора черен, къдрав косъм, стърчащ от една бримка на чорапогащника ù, щръкна като обелиск. Истината лъсна гола.

- Скъпи родители, моля ви – смотолеви Махагонов, но нищо не излезе повече от съсухрените му устни. Бръснатият баща на Митко се усмихна ехидно и извика:

- Аре тая да си събира партакешите и да се изнася! Ше я зáвра у дранголника!

Директорът се заозърта като притисната в ъгъла побесняла котка, кимна безмълвно и едвам изплъзна:

- М-м-м, да-а-а...

Одобрителни възгласи се разляха из стаята. Родителите бавно се изнизаха от кочината с децата си. Силнопушева проби с поглед Махагонов, но бързо омекна. Безпомощна сълза висна на бузата ù. Глътката минерална вода се скри в хранопровода. Пое дълбоко дъх, за да се успокои. Усети вкиснатия си провал. Махагонов се приближи, но вместо да я утеши, заби поредното дилдо в путката на съзнанието ù:

- Нямаме избор, ще ни съдят иначе...

Есенция от чепата палка на надзирател задълба в устната кухина на Силнопушева. Тя прие всичко. Сведе глава. Напусна. За последен път мина по пътеката край боровата горичка. А бе дошла усмихната преди десетина години. Скъпо платена е безотговорността. С детска усмивка в тембъра светът ти казва НE.