Балони и захарен памук

by Иво Темелков и жору

        Толкова е студено. Завивам се с одеялото и пак е студено. Прегръщам парното и пак е студено. Обличам се, не мога повече. Ставам, слагам качулката, искам да изляза. Светът се върти около мен, а прозорците са навсякъде, стоят като прозрачен захарен памук. Навън вали призрачнобял сняг и свисти северният вятър. О, той носи снежинки, хиляди снежинки, които се забиват с острите си връхчета по лицето ми и ме вледеняват. Опитвам се да блъсна главата си в някоя стена, но навсякъде има само прозорци, стотици прозорци и няма нито една врата. Протягам ръка и отварям един от тях. Нека скоча през шибания прозорец. Нека да видя улицата, която се крие оттатък.

         Лампи, наредени една след друг, лампи от двете ми страни, които сипят като воал пред очите ми карминена светлина. И как може всичко да е без посока? И как може всичко да е само направо и никъде другаде? Не можеш да отидеш нито наляво, нито надясно и не можеш да се отклониш. Искаш да тичаш, за да се скриеш от това ледено жълто сияние на гнусните лампи. Много неудобен прозорец избрах. Може би трябваше да скоча през някои от другите.

         Тук живее един клоун. Той работеше в цирка, който имаше представление извън града тази вечер. Карнавалът както винаги пращеше от живот - хора, балони, захарен памук, деца и родители, пъстри светове, а навън беше студено и валеше сняг. Клоунът разказваше забавни истории, на които всички се смеехме. Той имаше една от онези големи и червени усмивки с розови трапчинки и шарени очи, пълни с надежди. Това беше най-щастливият човек на света. Правеше фокуси, разказваше смешки, катереше се по въжетата и падаше от високото в басейни с вода, жонглираше с обувките си… Хората се смееха от сърце и не чувстваха нищо друго освен щастието от мига! И завесата се спусна.

         Клоунът нямаше шатра. Той се прибра в града на оранжеви лампи. От входната врата долу потърси своята стая. Нищо не светеше. Качи се горе, влезе, изми лицето си от грима, захвърли дрехите си в гардероба. Шарените стени в неговата стая сякаш бяха бели и той седна в ъгъла, сви се между краката си и заплака. Защо плачеш, попита гласът около него, гласът на едната от хилядите снежинки, която беше преборила скитащото безкрайно лутане из въздуха  и бе нахлула ефирно през прозореца като нежна лунна светлина. И той й отговори:

- Защото искам да ми е мъчно, а съм обречен на щастие. Искам да скоча през този прозорец, искам да умра, искам да забравя. Това е моята болка.

         Седя долу, скрит зад едно дърво в сенките и наблюдавам неговата стая. Гледам как клоунът се качва на парапета на прозореца и застава на ръба. Носеше големите си жълти клоунски обувки, беше сложил червения си нос и беше си напудрил лицето. Гол е. Стои прав, стиска с една ръка прозореца и трепери от студа. Стана ми още по-студено като го гледах. Исках да се стопля. Клоунът стои с безизразна усмивка на перваза, а аз го наблюдавам спокойно от долу. И стояхме така доста време.

         "Този клоун има нужда от чай”, помислих си аз. Да, има нужда от един горещ чай и нищо повече.

         Обръщам се и продължавам да вървя по тези осветени улици, свивам по нова пряка. Не знам какво се крие зад нея. Искам да науча нещо ново, искам да избягам от този безумен свят на усмивки. Тръгвам по тази павирана от радост улица и не знам къде ще ме отведе, но не искам и да знам. Спомням си, че моята цел е да нямам цел. Пътешествието ми е по-важно от крайната дестинация.  Каквото и да правя в края на улицата отново ме чака опашката на хората пред касата на цирка.

         Тези хора… Искат само едно. Искат да се смеят, искат да разтоварят от негативното, което е натрупано през деня. Облаци се бяха скупчили над и без това сивия град. Мисля си за моя клоун на прозореца. Той е този, който ще отнеме товара от гърбовете им и който ще ги дари с усмивка. Защо го няма, вече е време да излиза на сцената? В този свят като че ли хората не спят, съществува само нощ, осветена от хиляди изкуствени слънца, осеяна с комичните песни на насилствена радост и карнавални картини. Чувам познат смях. Това е моят клоун! Отивам при него толкова близо, че усещам топлия аромат на лайка в дъха му, но той се прави, че не ме вижда. Една снежинка пада на носа му и го пита:

- Защо се смееш?

- Смея се, защото иначе трябва да полудея! – отвръща й той – А лудостта казват е грозна, лудостта била като онази хищна хиена, която ти се смее мрачно в лицето, докато лежиш смъртно ранен в стомаха от заблуден приятелски куршум в пустинята. Казват, че хиената наближава с безмилостна усмивка крехкото ти тяло и се смее. Смее се на заблудения ти опит да оцелееш.

- Това не звучи добре – казва снежинката и се стапя.

         Вървя до клоуна по пътя му през гримьорната и го придружавам до завесите. Той излиза на сцената, а светлината на прожекторите като безмилостен бог на съвършенството се кани да го накаже.

         Интересен беше този мой клоун, но е време да напускам карнавалния свят. Обръщам се и тръгвам да търся моята улица, онази безкрайно дългата без разклонения. Има я във всеки град, просто трябва да я потърсиш внимателно, преди да я откриеш. А когато я намериш тя се точи ли точи, огромни сгради се извисяват от двете й страни, а пред тях мирно са се наредили през определено разстояние улични лампи. Лесно се познава, но трудно е човек да върви само по нея, защото когато си спомниш, че улиците имат пресечки и тя изчезва. Вместо по нея, осъзнаваш, че вървиш по грамаден блестящ булевард с хиляди кръстовища. И трябва да започнеш отначало. Много трябва да си концентриран, иначе можеш да се загубиш. Аз хич не обичам да се губя из градове, които не познавам. Стигам до моя прозорец, който ме чака на края на безкрая. И се покатервам обратно в него, обратно в моята стая от прозорци.

* * *

         Днес не открих това, което търся. И все пак сега е по-топло тук. А утре отново ще опитам през друг прозорец. Не мога да се предам, ако го сторя всичко отива по дяволите. Ще потърся някой прекрасен шезлонг на брега. Той ще е бял, потънал в пясъка, а аз ще легна в  него за минута-две. Ще погледна морето. То ще е синьо, безкрайно и красиво. Морето е като мен – изпълнено е с вълни, които постоянно ме предизвикват. Това е. Трябва да се боря срещу вълните, да поема предизвикателствата, защото просто няма избор. Нямам правото да се предам, ще разочаровам твърде много живота във Вселените. Отпускам се назад и усещам как пропадам, а тих глас на клоун ми прошепва: „Може би трябваше да си вземеш една бездънна чаша горещ чай за изпът.”